|

Столична Община Район "Нови Искър"



 

 
 
 
 
 

История

Селищата от днешния столичен район "Нови Искър" са възникнали върху дъното на голямо езеро, което е в пределите на Софийското поле. Историческите извори сочат, че 5 000 години преди н. е., тук е имало живот, за което свидетелстват тракийските селищни могили в днешните села Негован, Световрачане и Чепинци.

Трайни следи тук са оставили римляните. Главният път - Трояновият, през 1-ви и 2-ри век от н. е. е минавал в подножието на Стара планина край днешния град Нови Искър.

В турските данъчни регистри от началото на 15-ти век, голяма част от днешните селища от столичния район „Нови Искър", са записани с днешните си имена - факт, които неоспоримо показва, че те са съществували като селищни образувания още по времето на Второто българско царство.

Днес град Нови Искър се състои от пет си квартала, които имат своята интересна и богата история и културно-историческо наследство. Имената на някои от тези квартали - "Славовци", "Кумарица", "Курило" и "Гниляне", препращат дълбоко в древността, като изследователи сочат, че тези имена са със славянски корени. За кварталите Кумарица и Славовци се споменава в една стара легенда, според която едни от първите заселници са били славяни. Един керван се движел по римския път за Сердика. Керванът бил воден от старейшината Кумарич, който вече стар и болен починал тук. Племенния съвет го погребал с почести и решил да остане и основе селище което впоследствие е наречено Кумарица.

Според преданията името на квартал Славовци е останало от друг славянски род който се заселил недалеч от Кумарица и основали селище което получило името си от племенния вожд Словутич.

Най-много исторически сведения намираме за кв. Курило, който до 19 век е бил известен като с. Скрино. Историята на неговото преименуване е следната: На път за гр. Одрин, армията на руския генерал Дибич преминава през село Скрино. Тук генералът оставя началник — щаба си, генерал Курило, който по време на престоя си, изгражда постройки, които преди да си замине оставя на местните жители. В знак на благодарност, те преименуват селото си от Скрино в Курило.

Името на кв. Гниляне е известно от султански ферман, носещ дата 23 април 1500 г. При направените разкопки на селищната могила Окол глава са открити костни идоли и глинени съдове от керамика, изящно изрисувани. Археолозите твърдят, че находката е от 1900 – 3000 г. преди н. е. Според историците тук са живели тракийски племена.

"Най-младият" квартал в град Нови Искър е квартал "Изгрев". Той е възникнал в североизточната част на Нови Искър след Втората световна война, като активно е бил заселен през последните 60 години. Възникнал първоначално като вилна зона, днес в квартал "Изгрев" живеят постоянно над 3 000 души и кварталът е важна градска част от ареала на град Нови Искър.

История на населените места в район "Нови Искър”

с. Балша

В праисторическа легенда се разказва, че Софийската котловина била залята от езеро, чиито води стигали до полите на Стара планина и Витоша. По това време три сестри се омъжили в различни селища, които били кръстени на младите жени – Балша, Яна и Бояна.

Друга легенда разказва, че с. Балша носи името на местен болярин, който бил основния спомоществовател на църквата в селото и намиращия се над него манастир “Св. Теодор Стратилат”. Село Балша е родното място на големия български родолюбец Иван Денкоглу. Първата обществена сграда в селото е училищната, построена през 1912 г.

с. Доброславци

За възникването на с. Доброславци, сведенията са оскъдни. В записана местна легенда се казва, че първото име на селото е Пъшлево. Една циганка временно се установила в него. Изключително доброто гостоприемство на хората от селището, трогва сърцето ѝ и тя го именува Доброславци, което ще рече, че жителите на селото занапред ще се славят с добро. В друга легенда, етимологията на името се свързва със заселването на добровнишки търговец, който съградил ханче в селското землище. За пръв път с. Доброславци се споменава в турски протоколни регистри на сифийските кадии от 16-19 век. През 1875 г. отец Велко Минков открива килийно училище в Доброславци, в което започват да се учат селските деца.

с. Житен

Първото заселване в землището на с. Житен е станало през 1712 г. в местността Гергьовски кръст. Селото е било наречено Могилка. По време на една от чумните епидемии, селото се затрило. Останал само родът на Глухчината, който се заселил между р. Блато и Крива река. Бързо се замогнал, а челядта му се умножила. Всички започнали да го наричат Житара. Днес в с. Житен все още съществува Глухчина махала, в която живеят потомци на стария Глухчината или Житара. През 13 век в с. Житен е построен манастир, който по време на едно от турските безчинства бива опожарен. Възстановен е през 1880 г. След време започва отново да се руши, а сега е изготвен проект за неговото ново въздигане.

с. Войняговци

Сведения за селото черпим от историческите извори и изследвания, които по неоспорим начин доказват, че в праисторическо време е било населено от славяни. Pреди Освобождението, селото фигурира под името Войниковци. С това име е записано и в турските регистри. Предполага се, че в далечното минало край големия извор, под клепалото, е имало постоянен гарнизон. За миналото може да се гадае и по наименованията на местностите, в които звучи чистото славянско слово. В това ще се убедим и от изследванията в областта на топономията: “Карпузов рът”, “Ръждавица”, “Голямата” и “Малката падина”. Преди завладяването на тукашните земи от османските войски, край селото имало два манастира, които са били разрушени. В с. Войняговци фолклористи са записали над 300 народни песни, в които народният гений е възпял хайдутите, бродили в горите, опасали селото като защитен пояс.

с. Кубратово

Първоначално селото е носело името Куманиче. Появилата се през 11 век чума, принуждава жителите да се заселят в Лозенската планина. И днес съществува местност, която се нарича “Куманичките кошари”. След около половин век, родствениците на първите куманичени се връщат в родната земя. В началото на 15 век, селото се преименува в Кумандже, но в края на века и в 16 век продължава да носи първото си име Куманиче. Интересен е фактът, че през 1859 – 1860 година жителите на селото събират средства, които предоставят на Софийската Света Митрополия за построяването на катедралния храм “Св. Неделя” в столицата. В първата половина на 20 век, селото се преименува в Кубратово, име, което носи и до днес.

с. Локорско

От незапомнени времена селото е прикътано в южните скути на Стара планина. Една легенда разказва, че Локорско на езика на траките означава селище, разположено на слънчевата страна на планината. Чешките археолози братя Шкорпил ни връщат хилядолетия назад в историята на селото. В книгата си „Могили" те са описали сечива, намерени на територията на Локорско още от каменната епоха.

Паметник на Самоковската живописна школа е църквата „Св. Николай”. Построена  е в началото на ХІХ век през1834 г. Иконите са от Димитър Зограф, а стенописите от Коста Вальов.

Локорско със своето местоположение е било едно типично възрожденско селище. През бунтовната1876 г. в състава на четата на Христо Ботев е включен комитата Илия Лазаров Джагаров от Локорско. Братята Михаил и Пежо Лимборови са доброволци в Сръбско-турската война от1876 г. По-късно Михаил Лимборов е опълченец от VI опълченска дружина и участва в Руско-турската война от 1877-1878 г. Селище с богато минало, с будни българи, с поети като Христо Витков и Ботевият четник Илия Джагаров, на когото признателните локорчани издигат паметник в цял ръст близо век по-късно.

 

с. Кътина

Сведения за селото намираме в турските регистри от 1440 г. В една легенда се разказва, че около първи век от новата ера, една юначна жена, довела своите съселяни по тукашните земи. Тя носела името Катина. Така че името на с. Кътина, произхожда от името на смелата Катина. Християнските светилища, каменни кръстове и могили, ни навеждат на мисълта, че в землището на с. Кътина са живели хора, които са били изключително религиозни. Най-голямата забележителност са Кътинските пирамиди, които представляват скални образования с причудливи форми.

с. Мировяне

Селището е основано между 1650-1700 година, като в началото е наброявало 5-6 къщи. Носи наименованието си от местен чифликчия -Яне Миров. Най-старата сграда в селото е храмът „Света Троица", построен през1871 г., а девет години по-късно, през1880 г. се изографисва. Майсторите на храма са от с. Тресанче - Битолско. Зограф е Михаил Благовест с брат си.

Исторически паметник в селото е тракийската надгробна могила, която се пази до ден днешен. Върху нея е издигнат паметник на загиналите мировянчани през 1912-1918 г.

с. Негован

Най-вероятно първите  заселници в с. Негован са от XVII век. Началото е поставено от някой си Нягол от Казанлъшко със синовете си, който отваря хан. На местния диалект той бил наричан Него, а не Нягол, а ханът му Негов-хан. От там и намножилата се около него махала била наречена Негованска махала, а в последствие и цялото село приело името Негован.

 

Археологическите данни сочат, че на това място е съществувало римско поселище с култови традиции. Най-старата историческа забележителност в Негован датира от 240 г. от новата ера. Това са останките от римска крепост и светилище, издигнато в чест на римския император Гордиан III. Върху един от каменните сегменти е запазен четлив надпис на гръцки език, известен на историческата ни наука като „Негованският надпис" и е вписан в националния регистър на древните надписи. През 2010 г. един малък каменист връх в Антарктида получава името Неговански камък.

 

На мястото на древното римско светилище в Негован, в момента е възстановен параклиса край селото и осветен на името на св. Богородица. Всяка година на осми септември - рождеството на Пресвета Богородица, се чества празника на село Негован. Началото си съборът води от 1886 година. На 8 септември 1886 година е осветена новопостроената черква в селото, носеща името на свети Николай Мирликийски. И днес черквата представлява внушителна каменна постройка. Съградена е с доброволния труд и средства от жителите на селото, което тогава е имало 35 фамилни рода. Имената им са изписани в художесвено оформено каре над главния вход под средното кубе на портика. Изографисването е от Михайло Зограф от Дебър. Черквата е осветена от митрополит Партений. В черковния двор има гробове на трима свещенници и паметник на загиналите във войните негованци.

с. Подгумер

Има следи, че още в V век преди новата ера край Подгумер са живеели тракийските племена трери и тилатеи. По-нататък следите на уседнал живот в района на Подгумер се губят, за да се появят отново към 11-13 век, когато в софийско нахлуват много татарски племена, узи, кумани, печенеги, брендеи и др. Може би оттогава се е запазило името на една от махалите в с. Подгумер - Татарската.

 

Има различни предания за произхода на името на селото. Според едно от тях, селото дължи името си на първия заселник Гумер, установил се на високо място в полите на планината над езерото, което заливало Софийското поле. Плодородната целина под имота на Гумер била заета после от други пришълци, откъдето възникналото по-късно селище, получило и името си - Под Гумер.

 

През 40 години на 19 век възрожденският дух прониква и в запустелия по това време Подгумерски манастир. През1848 г. църквата е подновена и изографисана наново. Има сведения, че в манастира е отсядал апостолът на свободата Васил Левски, закрилян от подгумерски калугер, чието име не се помни, а е останало само нарицателното му название „белия калугер".

с. Световрачене

Най-ранни сведения за съществуване на селото датират от преди1450 г. Според предание то било изградено в местността Зад църквище. Тук имало обител, където живеели двама братя Козма и Дамян - врачове дошли от Сандански. Лекували с извиращата наблизо минерална вода. Братята били канонизирани в светии. От там и Свети-врачове, което дава и името на селото - Световрачане. През 19 век селото изоставило местността Зад църквище и се разположило до дешната железопътна гара. След едно наводнение се преместило малко по на изток. В източния край на селото има тракийска могила, която е обявена за паметник на културата.

 

През1915 г. на територията на Световрачане е започнало изграждане на бояджийска фабрика - днешният завод „Лакпром". В началото на 30-те години е изграден каучуков завод, сега завод „Еластик".

с. Чепинци

Първият писмен документ, от който черпим сведения за селото, е от 1446 г. Село Чепинци е създадено в края на 12 и началото на 13 век. Тукашните жители са били вярващи християни, доказателство за това е съграденият от тях манастир “Три Светители”, в който е имало братство от 20 монаси. При едно от турските набези монасите избягали и се установили в манастира “Седемте престола”, намиращ се в Искърското дефиле. По време на Възраждането местното население не остава в страни от общия реформаторски дух. Кумаричани с цената на много злато измолили решение за построяването на църква. Хора от селищата помогнали за построяването и изографисването на Курилския манастир. В началото на 19 в. там било открито килийно училище, а по-късно такова възникнало и в Кумарица.

В началото на 20 в. с построяването на множество фабрики и заводи Курило, което е основният квартал на днешния град Нови Искър, започва да се развива като промишлено селище. За това спомагат също така и географското положение, наличието на работна ръка и близостта до железопътна артерия. Всички тези фактори допринасят за разрастване на отделните селища и през 1974 г. те са обединени и провъзгласени за град с името на едноименната река Искър.

ХАРТА НА КЛИЕНТА